В българските градове и села почти няма улица без куче на двор, котка на прозореца или кокошки, които се чуват в съседния квартал. За едни това е част от нормалния живот в населено място, за други – постоянен източник на шум, миризми и нерви. Едно лаещо куче през нощта, петел, който буди блока в пет сутринта, или двор с прасета и кози в гъсто застроен квартал могат да превърнат съседските отношения в малка война, в която всички са убедени, че са прави.
Точно тук се появява така наречената Наредба за отглеждане на животни в населени места. Тя не е измислена, за да „забрани животните“ или да вземе удоволствието на стопаните, а за да сложи някакъв ред в съжителството между хора, животни и съседи. Наредбата определя какви животни могат да се гледат в градове и села, при какви условия, къде е границата между „нормален шум“ и нарушение, какво трябва да прави стопанинът, за да не бъде глобен, и какво може да направи съседът, ако вече не издържа.
Проблемът е, че малко хора реално са я чели. Едни са убедени, че „в двора си мога да гледам каквото си искам“, други вярват, че всяко животно в блок е незаконно, трети разчитат, че ако животното е „домашен любимец“, никой нищо не може да им каже. В същото време всяка община приема собствена наредба за отглеждане на животни в населени места, която стъпва на общите закони, но добавя местни изисквания за шум, хигиена, брой животни и разстояния до съседни имоти.
В тази статия подреждаме темата спокойно и разбираемо – какво общо имат националните правила и общинските наредби, кои животни попадат под тези режими, какви са основните задължения на стопаните и какви права имат съседите, когато животните на някой друг започнат да пречат. Целта не е да плашим с глоби, а да покажем как Наредба за отглеждане на животни в населени места може да се използва като инструмент за нормално съжителство, вместо като оръжие в съседски войни.
Какво представлява наредбата за отглеждане на животни в населени места?
Когато говорим за правила при гледане на животни, повечето хора си представят един единствен закон, който важи за всички. В реалност картината е по-слойна. Има общи национални закони – за защита на животните, за ветеринарномедицинската дейност, за здравеопазването и околната среда – които задават рамката. Върху тях всяка община стъпва и приема своя наредба за отглеждане на животни в населени места, съобразена с местните особености, гъстота на застрояване, типична за района животновъдна традиция и постоянните конфликти между хората.
Тази наредба регулира няколко ключови неща. Първо – къде и какви животни изобщо могат да се гледат в рамките на населеното място. Дали в регулация на града може да има кокошарник, прасета или крави, колко на брой, при какви условия и на какво разстояние от съседните къщи и прозорци. Второ – какви са задълженията на стопаните на домашни любимци в блокове и къщи: регистрация, чипиране, ваксини, повод, намордник, почистване след животното, мерки срещу агресия. Трето – какви са хигиенните и шумови изисквания, така че отглеждането на животни да не превръща квартала в обор.
Наредбата определя и кой контролира изпълнението на тези правила – общинска администрация, инспектори, полиция, районни кметства, ветеринарни служби. Тя описва как се подават сигнали, как се извършват проверки, кога се дава предписание и кога направо се пише акт. На финала е записано и какви санкции грозят стопаните – предупреждение, глоба, по-висока глоба при повторно нарушение, а в крайни случаи и принудително отнемане или преместване на животното.
Важно е да се разбере, че въпросната наредба за отглеждане на животни в населени места не е „обща за цяла България“. Има обща логика, но детайлите – брой допустими животни в двор, точни отстояния, тихи часове, размер на глобите – се определят от съответната община. Затова това, което е позволено в едно село или малък град, може да е забранено в гъсто застроен столичен квартал.
Когато се говори за Наредба за отглеждане на животни в населени места, е логично читателят да се поинтересува и какви промени идват на национално ниво за собствениците на кучета и котки, затова е добра идея да се насочи към статията Нов закон за домашни любимци – какви са новите правила за стопани, където са обяснени новите изисквания за регистрация, такси, задължения на стопаните и санкции при нарушения, така че всеки да знае какво реално се очаква от него като собственик на домашен любимец.
Кои животни обхващат правилата в населените места
Почти всички си представяме кучета и котки, когато чуем за общинска наредба, но обхватът е доста по-широк. В една типична Наредба за отглеждане на животни в населени места животните се делят условно на няколко групи, защото от тях зависят и ограниченията.
Първата група са домашните любимци – кучета, котки, декоративни зайчета, морски свинчета, птици в клетки, терариумни животни. При тях фокусът е върху регистрацията, паспортите, ваксините, контрола в общите части и на обществени места. Наредбите изрично казват как трябва да бъдат извеждани кучетата, в кои паркове може и в кои не, кога е задължителен повод и намордник, как се чисти след животното, какво се смята за нарушение на обществения ред заради шум и опасно поведение.
Втората група са селскостопанските животни, които все още се гледат в дворове в населените места – кокошки, петли, пуйки, патици, гъски, зайци, прасета, овце, кози, крави, коне. При тях почти винаги има изисквания за минимални разстояния до съседни имоти и жилищни сгради, за броя животни, които може да се гледат в един двор, за условията на отглеждане, почистване на тора и съхранение на фураж. Колкото по-гъсто е застрояването, толкова по-строги са ограниченията, именно заради шум и миризми.
Третата група са екзотичните и потенциално опасни животни – змии, големи гущери, хищни птици, по-едри хищни бозайници. За тях обикновено има специални режими и в някои случаи изобщо не е позволено да се гледат в рамките на обикновено населено място без специални разрешения и обезопасени условия.
Отделно стои темата за безстопанствените животни – основно кучета и котки. Те не са „лично имущество“ на някого, но пак попадат под действието на общинските наредби, които описват как общината се грижи за тях, как се хващат, кастрират, маркират и връщат или настаняват в приюти. За съседите е важно да знаят, че и тук има правила – не е достатъчно просто да се звънне „някъде“ с оплакване, има определени процедури.
Когато разберем кои животни попадат в обсега на местната наредба за отглеждане на животни в населени места и каква е логиката на това разделение, става по-лесно да преценим кои правила важат за нашия случай – дали сме собственик на куче в блок, стопанин на кокошки и прасе в двор или човек, който просто иска да спи спокойно без петел под прозореца си.
Задължения на стопаните в жилищни сгради и къщи с двор
Най-голямата заблуда на много хора е, че след като животното е „мое“, мога да правя каквото си искам с него, стига да го храня. Всяка наредба за отглеждане на животни в населени места казва друго – стопанинът отговаря не само за здравето и условията на живот на животното, но и за това то да не създава опасност и дискомфорт за околните. Тези две линии вървят заедно и не могат да се разделят.
При домашните любимци в апартаменти основният акцент е върху контрола. Животното трябва да бъде под постоянен надзор – да не бяга свободно по стълбищата, да не напада съседи, да не се оставя без надзор на балкони и общи части. Входът, асансьорът и междублоковото пространство не са „разширение на апартамента“. Стопанинът е длъжен да вземе мерки животното да не причинява щети и да не нарушава спокойствието на хората, които не са избрали да живеят с него.
При къщите с двор задълженията се разширяват. Там животните имат повече пространство, но и по-голям потенциал да пречат – с шум, миризми, бягства през оградата. Задължение на стопанина е да осигури ограда и клетки, които да не позволяват животните да излизат на улицата, да нападат хора или да разрушават чужда собственост. Не по-малко важно е да се поддържа редовна хигиена в двора, така че дворът да не се превръща в сметище, което се усеща от цялата улица.
Наредбите изискват и грижа за самото животно – достатъчно пространство, защита от горещина и студ, постоянен достъп до вода, забрана за жестоко отношение. При вързани кучета например често има минимални изисквания за дължина на синджира и условия на мястото, където са вързани. На хартия това изглежда дребен детайл, но в реалния живот точно тези текстове са основата, на която се налагат санкции в най-тежките случаи на неглижиране и тормоз.
Регистрация, паспорти и чипиране на животни в града
Регистрацията е темата, която много стопани предпочитат да игнорират, докато не стане проблем. За кучетата в градовете обаче това не е пожелателна екстра, а задължение. Всяка наредба за отглеждане на животни в населени места стъпва на общото правило, че кучето трябва да има ветеринарномедицински паспорт, поставен микрочип и актуални ваксинации, най-вече срещу бяс.
Чипът позволява животното да бъде идентифицирано, когато бъде намерено на улицата, или при инцидент с ухапване. Паспортът от своя страна е дневник на здравето – в него се вписват ваксини, обработки против паразити, заболявания. Общините често изискват данните за чипираното куче да се подадат и в местен регистър, а на тази база се начисляват и таксите за притежание на куче в съответното населено място.
За котките към момента изискванията са по-свободни, но и при тях все по-често се препоръчва чипиране и редовни ваксини. В много блокове именно котките, оставяни да излизат неконтролируемо по стълбищата, създават конфликти – цапат, драскат, създават неприятна миризма. Наредбите дават възможност и тук да се търси отговорност, ако стопанинът не упражнява никакъв контрол.
За селскостопанските животни в двор регистрационният режим е по-различен – те се вписват в системите на ветеринарните власти, има изисквания за ушни марки, регистрация на обекта, водене на дневник при по-големи стопанства. Макар на пръв поглед да изглежда „прекалено официално“ за няколко кокошки или една свиня в двор, тези правила позволяват проследяемост при заболявания и са основа за проверки при сигнали.
Отглеждане на кучета и котки в блок
Конфликтът „кучкар срещу съседи“ е класика във всеки град. За едни животното е член на семейството, за други – източник на постоянен шум и мръсотия. Наредба за отглеждане на животни в населени места се опитва да балансира точно тук, като описва какво е задължен да прави собственикът на куче или котка в жилищна сграда.
Основното правило е контролът в общите части. Кучето трябва да се извежда на повод, а за по-едрите и агресивни породи обичайно се изисква и намордник. Не е допустимо животното да тича свободно по стълбището, да се хвърля по съседите или да блокира входа. В асансьора стопанинът трябва да се съобразява с това дали другите хора се чувстват комфортно да пътуват заедно с животното, особено когато има малки деца.
Другият голям блок е шумът. Лаещо по цяла нощ куче не е „характер“, а нарушение на обществения ред. Наредбите не винаги дават конкретни децибели, но ясно посочват, че не трябва да се допуска системно смущаване на спокойствието на съседите, особено в нощните часове. Ако животното лае продължително, когато е оставено само, това вече е сигнал, че стопанинът не управлява добре ситуацията и може да се стигне до жалби и проверки.
Хигиената в общите части също не е дребен детайл. Куче, което редовно цапа по стълбището, или котка, която оставя следи по етажната площадка, неизбежно водят до напрежение. Стопанинът е длъжен да почиства след животното и в сградата, и навън – пред входа, по тротоара, в междублоковите пространства. Това не е „услуга към съседите“, а конкретно задължение.
Когато тези правила се спазват, присъствието на животни в блока рядко стига до институциите. Проблемите започват, когато стопанинът се държи така, сякаш живее сам в къща извън града, а всъщност споделя тънки стени и общи пространства с десетки други хора.
Много от конфликтите около животни всъщност започват не от самото им присъствие, а от шума – лаещо куче по цяла нощ, петел в пет сутринта или постоянен вой от двора, затова е логично да насочим читателя и към статията Нов закон за шума в жилищни сгради, ето как да се справим с шумни съседи, където подробно са обяснени тихите часове, допустимите нива на шум, начините за подаване на сигнал и реалните мерки срещу системно нарушаване на спокойствието в блока.
Селскостопански животни в двор в населено място
Тук напрежението обикновено се върти около едни и същи теми – петли, които кукуригат още по тъмно, прасета и кози, които миришат, и дворове, превърнати в малки ферми насред гъсто застроен квартал. Наредба за отглеждане на животни в населени места се опитва да очертае границата между традицията „да имаме животни в двора“ и факта, че всички живеят рамо до рамо.
В повечето общини има ограничения за броя животни, които може да се гледат в един двор в регулация. Допуска се определен брой кокошки или зайци, но прасета, овце, кози или крави често са забранени в градската част или са разрешени само при спазване на конкретни отстояния до съседни къщи и жилища. Целта е проста – да не се превръща малкият двор в мини ферма, която да създава постоянен шум и мирис за цялата улица.
Има и изисквания за това къде да са разположени обори, клетки и навеси – обикновено на разстояние от прозорци и входове на съседни сгради, с твърда основа и възможност за почистване. Торът трябва да се събира на определено място, да не се стича по улицата и да не се складира до ограда, която дели двора със съседа.
При по-големи стопанства, които практически функционират като ферми, вече се прилагат и други режими – регистрация като животновъден обект, допълнителни ветеринарни изисквания, специални санитарни мерки. Това е сигнал, че Наредба за отглеждане на животни в населени места не е писана срещу „едно-две животни за дома“, а срещу превръщането на жилищните квартали в безконтролни стопански дворове.
Когато стопанинът спазва тези правила, гледането на кокошки или други животни в двора може да съществува спокойно и без да дразни съседите. Когато обаче дворът заприлича на обор, наредбата дава инструменти на хората наоколо да реагират, вместо всичко да се решава с караници през оградата.
Хигиена, миризми и санитарни изисквания
Дори когато животните са малко и добре гледани, хигиената е ключовият фактор, който разделя „нормалното присъствие“ от „непоносимото съседство“. Почти всяка общинска наредба изрично казва, че отглеждането на животни в населените места не трябва да създава замърсяване, миризми и условия за развъждане на насекоми и гризачи. Това важи и за куче в двор, и за кокошки, и за по-сериозни селскостопански животни.
Първото очакване към стопанина е редовно почистване на местата, където животните се хранят, спят и се движат. Това означава събиране на тор, подмяна на постелка, измиване на клетки и боксове, грижа за това дворът да не се превръща в кално и зловонно място. Когато от един двор миризмата е постоянна и се усеща на няколко къщи разстояние, това вече е сигнал не за „нормално животно“, а за нарушени санитарни норми.
Храната и фуражът също не бива да се разхвърлят на открито, където да привличат плъхове, мишки и птици. Чували с фураж, оставени отворени до оградата, купища отпадъци от хранене и остатъци от кланици или домашни кланета създават реален риск за здравето на хората. Наредба за отглеждане на животни в населени места дава основание за проверки точно в такива ситуации, защото те вече не засягат само комфорта, а и безопасността.
При кучетата и котките хигиената има и друг аспект – почистването след животното на улицата, в парка, пред блока. Фекалиите не са просто „неприятна гледка“, а източник на зарази. В много градове има поставени кошчета и торбички, но и без тях задължението на стопанина остава. Там, където хората се разминават с това и улиците са осеяни с отпадъци от животни, наредбите дават възможност за актове и глоби.
Когато хигиената е на прилично ниво, дори двор с животни или блок с няколко кучета може да бъде напълно поносим за всички. Когато се остави на самотек, неизбежно идват и оплакванията, и проверките.
Права на съседите и как могат да реагират
Често хората, които страдат от шум, миризми или агресивни животни, не знаят какво да направят и се лутат между жалби във фейсбук групи и кавги през прозореца. Всъщност всяка наредба за отглеждане на животни в населени места предвижда конкретен ред за реакция, когато животните на съседа правят нормалния живот невъзможен.
Най-разумната първа стъпка винаги е разговорът. Много стопани дори не осъзнават колко силно се чува лаят в съседния апартамент или колко тежко се усеща миризмата зад оградата. Спокоен разговор, в който ясно се обясни какъв е проблемът и какво се очаква да се промени, често върши работа и избягва ескалации.
Когато добрата воля липсва или разговорите не дават резултат, идва ред на институциите. Обичайно сигнал се подава в общината или районната администрация – писмено, по имейл или през онлайн платформа, ако общината има такава. В сигнала трябва да се опише конкретно какво се случва – шум в определени часове, брой животни, лоши хигиенни условия, агресия, опасно поведение.
При по-сериозни случаи – ухапване, нападение, тежки хигиенни нарушения – могат да бъдат сезирани и полицията, и компетентните здравни или ветеринарни органи. Това не изключва действието на Наредба за отглеждане на животни в населени места, а я допълва: общината гледа общия ред, ветеринарите – здравето и идентификацията на животните, полицията – безопасността на хората.
Съседите имат право и да искат информация какво е предприето по сигнала им. Общината не може да им разкрива лични данни, но може да съобщи дали е направен оглед, дали има предписание, дали е съставен акт. Така хората виждат, че случаят не е потънал в чекмеджето и че има реална последица от жалбата.
Глоби, санкции и принудителни мерки
Никой не тръгва с идеята „да бъде глобяван“, но именно санкциите са това, което кара част от стопаните да вземат правилата насериозно. Всяка Наредба за отглеждане на животни в населени места предвижда стъпаловиден подход – предупреждение, предписание, акт, глоба, а при повторни или тежки нарушения – по-сериозни мерки.
Обикновено първата реакция на общината при не чак толкова тежко нарушение е проверка на място и предписание – в определен срок стопанинът да подобри условията, да намали броя животни, да почисти, да обезопаси оградата, да спре достъпа на животните до улицата. Ако това бъде изпълнено, често не се стига до глоба, а случаят приключва на ниво „регулиране на проблема“.
Когато обаче нарушението е грубо – тежки хигиенни условия, многобройни животни в малък двор, агресивни кучета, които нападат хора, системно нарушаване на нощната тишина – инспекторите могат да съставят акт. Глобите варират според общинската наредба и могат да бъдат по-ниски за първо нарушение и по-високи при повторно. При юридически лица и стопански субекти размерите обикновено са по-сериозни.
В крайни случаи, когато животните са очевидно малтретирани, представляват постоянна заплаха или условията за отглеждане са напълно неприемливи, може да се стигне и до принудително отнемане или преместване на животните. Това вече става в координация с ветеринарните власти и други институции и не е често срещана мярка, но е последна линия на защита, когато всички други средства са изчерпани.
Санкциите не са самоцел, а инструмент наредбата да работи. Там, където стопаните разчитат, че никой няма да ги пипне, независимо какво правят, обикновено именно глобите връщат чувството за граница и ред.
За хората, които гледат животни в населени места не само за лично ползване, а и като част от по-широка стопанска дейност, има значение не само какво позволява Наредба за отглеждане на животни в населени места, но и какви европейски и национални плащания могат да получат, затова е полезно да се запознаят и със статията Субсидии за земеделска земя 2025: схеми, ставки и условия, където са обяснени основните схеми за подпомагане, изискванията към стопаните и начините, по които законно регистрираната дейност може да донесе допълнителен доход за семейството.
Най-чести казуси и конфликтни ситуации
Почти всеки квартал има своите истории, които обикалят от уста на уста: куче, което лае по цяла нощ; петел, който буди половината улица; двор, в който броят на кокошките расте всяка година; опасно куче без повод в близкия парк. Тези случки не са само анекдоти, а типичните казуси, при които така наречената наредба за отглеждане на животни в населени места влиза в действие.
Лаещите кучета са класика. През деня почти никой не следи внимателно какво се случва, но през нощта всяко излайване се усилва от тишината. Ако кучето лае истерично всеки път, когато остане само или когато се чуе най-малък шум в стълбището, това бързо се превръща в нарушение на спокойствието. Съседите първо се оплакват неформално, после звънят на 112 или подават сигнал в общината, а стопанинът се чуди „защо всички са против кучето“.
Селскостопанските животни в двор също предизвикват постоянни спорове. За едни петелът, който кукурига в пет сутринта, е „гласът на селото“, за други – причина за хронично недоспиване. При повече животни миризмата и мухите стават постоянен проблем, особено в жегите. Там, където общината реално прилага своята наредба, след серия от сигнали обикновено се стига до ограничаване на броя животни или до преместване на по-тежкото животновъдство извън гъсто населените части.
Опасните кучета без повод в парковете са друг болезнен пример. Хора с малки деца или по-дребни кучета се оказват притиснати между желанието да ползват обществените пространства и страха от инцидент. Наредбите изискват повод, а в много случаи и намордник за определени породи, но в реалността част от стопаните игнорират това. Когато се стигне до ухапване, вече не говорим за „различни мнения“, а за конкретен инцидент, в който наредбата и общинските органи имат ключова роля.
Тези казуси показват, че проблемът рядко е в самото присъствие на животни, а в липсата на мярка и уважение към околните. Когато стопаните са разумни, а наредба за отглеждане на животни в населени места се прилага последователно, повечето конфликтни ситуации се решават преди да е станало късно.
Как да отглеждаме животни законно и без да влизаме във война със съседите
Балансът между любовта към животните и нормалните отношения със съседите не е невъзможен, но изисква малко повече мисъл от „в двора си правя каквото искам“. Първата стъпка е да се запознаем с местната Наредба за отглеждане на животни в населени места – документът е публичен и се намира на сайта на общината. Там ясно е описано какво е позволено, какви са ограниченията и какво се смята за нарушение.
След това идва изборът на място и начин на отглеждане. При кучетата в блок това означава да се помисли как ще бъдат извеждани, къде ще се разхождат, как ще се контролира лаят, особено когато са сами у дома. При дворовете това означава да има ясно обособена зона за животните – не до оградата с прозорците на съседа, а по възможност по-навътре, с добра ограда и възможност за почистване.
Комуникацията също е част от „законното гледане“. Когато човек предварително обясни на съседите, че ще гледа куче или няколко кокошки, много по-лесно се изгражда доверие. Ако те видят, че се старае да поддържа чисто и да не пречи, са по-склонни да проявят разбиране, дори когато животното неизбежно се чуе или усети.
Накрая остава готовността за корекции. Ако се окаже, че животното създава повече проблеми, отколкото очакваме, не е слабост да променим начина на гледане, да помислим за обучение, за допълнителни мерки за шум или дори за това дали можем да се справим с конкретната порода или брой животни. Наредба за отглеждане на животни в населени места не е писана, за да ни отнеме радостта от това да имаме животни, а за да ни напомни, че живеем заедно с други хора и че техният комфорт също има значение.
Как протичат проверките и какво да очакват всички страни
Когато се подаде сигнал, по-голямата част от хората си представят или че „нищо няма да стане“, или че на следващия ден ще пристигне цяла комисия с готови глоби. Реалността е някъде по средата. Наредба за отглеждане на животни в населени места дава рамката, но конкретното изпълнение зависи от ресурсите и практиките на всяка община.
Обикновено при сигнал се насрочва проверка на място. Инспекторите оглеждат двора, жилището или общите части, разговарят със стопанина и със съседите, преценяват броя и вида животни, условията на отглеждане, нивото на шум и хигиена. Понякога посещението се прави в часове, в които проблемът е най-видим – например вечер, когато кучето лае, или в топлите часове, когато миризмата е най-силна.
Ако се установят нарушения, първо се дава предписание за отстраняването им – със срок и конкретни изисквания. При повторна проверка се гледа дали нещо е направено. Едва ако проблемът е игнориран, се стига до акт и глоба. За съседите това означава, че трябва да имат търпение – промяната рядко се случва за една нощ, но ако общината работи по случая, резултат обикновено има.
За стопаните пък проверката е възможност да видят ситуацията през очите на трета страна. Ако инспекторите казват, че условията не са достатъчно добри или че животните създават проблем, най-добрият ход е да се търси решение, а не да се води война с институциите и съседите. Така Наредба за отглеждане на животни в населени места изпълнява истинската си функция – да бъде рамка за нормален живот в общността, а не просто списък с глоби.
Обобщение: защо тази наредба не е само „хартийка от общината“
В крайна сметка темата опира до едно просто нещо – как да живеем заедно, без да си късаме нервите ежедневно. Животните са част от живота в населените места и едва ли някога ще изчезнат от дворовете, блоковете и улиците. Въпросът е дали присъствието им ще бъде съчетано с елементарно уважение към останалите, или ще се превръща в постоянен повод за скандали.
Наредба за отглеждане на животни в населени места не е идеален инструмент, но дава общ език, на който да разговарят стопани, съседи и институции. Тя казва какво е позволено, какво не, какви са задълженията и правата на всички страни. Когато я познаваме и прилагаме, имаме шанс конфликтите да се решават по-рано и по-спокойно, а животните да останат това, което трябва да бъдат – част от дома и двора, а не център на квартални войни.
Източници и полезни връзки
Наредба № 40 за условията за отглеждане на селскостопански животни
Официална наредба на Министерството на земеделието, която урежда условията за отглеждане на селскостопански животни за лични нужди и в животновъдни обекти, с акцент върху физиологичните и поведенческите особености на животните. Полезна като база за частта за дворове, обори, хигиена и минимални изисквания към стопаните.
https://www.mzh.government.bg/media/filer_public/2018/03/02/naredba__40_za_usloviiata_za_otglezhdane_na_selskostopanski_zhivotni_sobrazeni_s_tekhnite_fiziologicheski_i_povedencheski_osobenosti.pdf
Наредба за придобиване, притежаване и отглеждане на домашни любимци – Столична община
Местна общинска наредба на София, която регламентира придобиването, притежаването и отглеждането на домашни любимци на територията на общината. Включва правила за регистрация, извеждане на кучета, повод, намордник, почистване и санкции при нарушения – добра база за градската част на статията.
https://sofia.obshtini.bg/doc/106850
Наредба за обема на животновъдната дейност и местата за отглеждане на селскостопански животни – община Велинград
Пример за детайлна общинска Наредба за отглеждане на животни в населени места, в която са описани допустимият обем животновъдна дейност, ограниченията в регулация, разстоянията до съседни имоти и забраните за определени видове животни. Полезна за частта с дворове, петли, прасета и „ферми“ в градска среда.
https://www.strategy.bg/download/861892
Наредба за реда и условията за отглеждане на селскостопански животни – община Габрово
Официален акт, който урежда отглеждането на селскостопански животни в строителните граници на населените места на общината, както и взаимоотношенията между администрация, ветеринарни служби и стопани. Добър пример за местни изисквания, санкции и процедури при сигнали от съседи.
https://gabrovo.bg/files/OBS/np/n-jivotni.pdf
Наредба № 7 за отглеждане на селскостопански животни и домашни любимци – община Казанлък
Комбинирана наредба, която едновременно обхваща селскостопанските животни и домашните любимци, с ясно разписани ограничения, забрани и задължения в урбанизираните територии. Полезна за показване как общините обединяват в един документ правилата за кучета, котки и „дворни“ животни.
https://obs.kazanlak.bg/common/docs/2021-08/Naredba_7_Otglejdane_jivotni_2012_R_306.pdf
Animal welfare – European Commission
Обобщаваща страница на Европейската комисия за политиките в областта на хуманното отношение към животните, включително актуалните усилия за модернизиране на правилата за кучета и котки, проследимост и нелегална търговия. Дава европейски контекст за изискванията към стопаните и ролята на държавите и общините.
https://commission.europa.eu/topics/animal-welfare_en
Protecting the welfare of dogs and cats – European Commission
Специализирана страница за защитата на кучета и котки в ЕС, с информация за стандарти за отглеждане, контрол на развъдници и онлайн търговия, както и мерки срещу незаконни практики. Полезна за частта в статията, която засяга регистрация, проследимост и отговорност на стопаните на домашни любимци.
https://food.ec.europa.eu/animals/animal-welfare/protecting-welfare-dogs-and-cats_en